1 year ago i was too selfless to live. [[ Liberté.♥ & pluma de cristal]]

В животът има купища важни неща и може би едно от най-важните е това да знаеш, че си оценяван и че там някъде за някой ти си нещо...Може би нещо ценно. Обаче хората с всеки изминат ден започваха все по-малко и по-малко да ценят това, което имат. Хората се превръщаха в поредната вещ за някой друг и щом достигнеха моралната си старост биваха захвърляни настрани, и никога поглеждани отново.
Егоизмът може би днес е новото име за чумата. Плъзва навсякъде и заразява всички. Всеки търси облага и изгода, никой не дава без да чака нещо в замяна, а в повечето случаи дори хората искат само да получават...
Либерте може би беше цветето в градината, което се отличаваше. Тя даваше всичко от себе си, за да прави хората щастливи и не искаше нищо в замяна. Единственото, което я задоволяваше бе чуждата усмивка. Тя не се интересуваше толкова за себе (понякога дори изобщо) отколкото за хората около нея, най-вече за тези, които обичаше. Бе толкова наивна и добродушна, че понякога това я превръщаше в най-голямата глупачка. Каквато може би беше вчера и днес ще бъде отново.
Един трезво мислещ човек, би казал, че тя е сляпа, но не, Шарлът просто беше заслепена от нещо, което не можеше да определи какво е. От нещо, което най-вероятно никой никога нямаше да види в това момче. Е, най-вероятно беше сляпа и също така глуха.
Сякаш продаваше себе си, за невидими и нереално стойности. Даваше се да бъде мачкана, използвана и всичко това само защото бе наранена. Искаше да има някой до себе си и само се заблуждаваше. Тя бе напълно сама. Обичта която имаше до миналия ден вече бе изчезна безследно и нямаше как да бъде намерена.
Това момче, в чиито очи не можеше да види това, което търсеше, не я обичаше. Нито се интересуваше от нея, нито го бе грижа. Тя бе поредната играчка в ръцете му, поредната кукла на конци...А тя от своя страна, осъзнаваше това и въпреки всичко се оставяше в ръцете му. Оставяше се, да бъде евтина вещ, която скоро щеше да се захаби и да бъде захвърлена.

Искаше и се да намери уединение. Днес сякаш всичко е дразнеше, дори и най-малкият и незначителен шум. Знаеше къде може да намери самотата, но от една страна се боеше. Знаеше, че ако остане сама отново ще започне да мисли за миналото и за болката, която и бе причинила една наивна любовна авантюра. Ето защо в последно време правеше всичко, което никой никога не би предположил, че тя ще направи. Извършваше неща, които никак не бяха присъщи за момичето, което познаваха всички. 

Либерте се отправи към най-тихото място в целия интернат и седна на едно от канапетата с тежка и масивна книга в ръка. Бе напълно решена, че ще прекара деня си тук... Или по-точно, че няма да се върне сред останалите докато не довърши проклетата книга. Книгата, която щеше да направи раната в сърцето и още по-дълбока. И въпреки всичко, тя щеше да задълбае погледа си из редовете й и да проследи всяка буква.
Тялото и се отпусна на меката тъкан, я пръстите и се плъзнаха по дебелата корица и я открехнаха. Ароматът на стара книга омая съзнанието и и кадифеният и поглед вече трептеше от очакване да се откъсне от света.