Welcome
Честито, попаднахте в Интернат Черната Лагуна и вашето неочаквано приключение предстои.
have fun, hun..
xoxo - the admins
Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 49 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 49 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 172, на Пет Окт 25, 2024 7:30 pm
You've got a warm heart, you've got a beautiful brain. But it's disintegrating, from all the medicine.
2 posters
Страница 1 от 1
You've got a warm heart, you've got a beautiful brain. But it's disintegrating, from all the medicine.
by Sage; Пон Окт 06, 2014 7:38 pm
Sage Lovelace ✝ 12.04.1997 (17) ✝ Student ✝ Healing blood ✝ Looks like Gabriella Wilde
- Опиши ми я! Искам да опозная това момиче, да разбера какво се крие зад студените й ириси. Моля те, опиши ми я!
- Не мисля, че мога.
- Опитай!
- Добре, но не ми се сърди, ако не успея. Тя е всичко друго, но не и невинна. Не мога да отрека, че е изключително всеотдаен и лоялен човек, но само с тези, които отвръщат по същия начин. Забиеш ли нож в гърба й, сладките целувки ще се превърнат в ритници, а докосванията в рани. В характера й все още се забелязва детска наивност. Комбинирана с импулсивност, Сейдж наподобява бомба със закъснител. Зад светлите й очи се крие океан от познание, но често девойката оставя чувствата да дърпат юздите. В много отношения методите й могат да бъдат наречени брутални, ала истината е, че под всичките тези насилствени слоеве се крие едно малко момиче, с голямо сърце и щедра душа.
- Лъжеш!
- Напротив. Съвсем скоро сам ще се увериш в думите ми.
***
Светлокосото дете стоеше мирно на столчето, намиращо се в средата на празната стая. Страхът отново я обзе. Сълзи се стичаха по бледите й бузки. Момиченцето затвори очи, спомняйки си за отминалите слънчеви дни, в които безгрижно тичаше из двора без да мисли за утрешния ден.
Зад дървената врата се чуваха гласове - мъжки и женски. С всяка изминала дума тонът им се понижаваше. Очевидно обсъждаха малката или по-точно бъдещето й. След миг дръжката се задвижи. Вратата се отвори, а в стаята влезе един сравнително млад мъж. Приближи се към белокосата и приклекна. Усмихна се нежно и погали мокрото й личице. В ръката си държеше малко плюшено мече с мека и шоколадовокафява козина. Подаде го на детето, след което й подари целувка по челото. Изправи се и с бавни крачки се отправи към изхода, където чакаше жена. Не изглеждаше на повече от двадесет. Стройна, красива, обула черни високи токчета, тя всяваше респект. Мъжът я погледна, но не изрази никакво чувство. Въпреки външния й вид, той просто надделя само с поглед.
- Искам я готова до час. Ще дойда да я взема и се надявам всичко да е така както трябва.
Дамата кимна без да изразява каквато и да е емоция, но в очите й се четеше тъга. Приближи се до момиченцето, хвана ръката й и я поведе на някъде.
След око час, той се върна. Детето бе изкъпано, облечено в бяла рокля, със синя кадифена панделка. Косата и бе добре сресана, вързана с панделка в същият цвят като този на роклята. В ръката си стискаше онова малко мече. Младежът приклекна и отново я погали.
- Отиваме си у дома. - след тези думи, той пое малката и крехка ръка на девойчето в своята и тръгна напред. Преди да напусне обаче се обърна към жената, която с насълзени очи гледаше как отвеждат дъщеря й, за последен път.
- Знаеш, че не ни принадлежи. Създадена е за добра кауза. - думите наподобяваха нож забил се в крехкото сърце на дамата. Тя не посмя да му отвърне.
Мъжът гушна момиченцето и си отиде.
*
"Малка Сейдж, защо плачеш? Няма да те нараня? Спри, моля те! Боли ме, когато си тъжна. Малка Сейдж, обичам те. Не виждаш ли? Ти ми принадлежиш. Още преди да се родиш, ти бе моя."
По синия небосклон бавно крачеха бели кадифени облаци. Движеха се с такова величие. Слънцето едва-едва протягаше първите си лъчи над хоризонта. Бяха някак студени и груби, пригодени единствено за една цел- да нарушат сладкия сън на царските особи. Забелязваше се и лекият сутрешен ветрец, който се заиграваше с клоните на дърветата. Откъсваше слабите и немощни пожълтели листа и ги завърташе в безспирен пирует или нежна валсова стъпка. Сутрешната роса удобно се бе настанила върху крехката зеленина, отразявайки вече увеличилите се на брой слънчеви лъчи. Първата птича песен зазвуча, давайки пълноценно начало на деня. Ала цялата тази така красива атмосфера, лъхаща покой от всички страни, бе в пълна противоположност с душата на госпожица Ловлейс.
Светлокосата девойка стоеше сгушена в ъгъла на малката стая. Бе притиснала крака в гърдите си и скрила лицето си в длани. Случваше се отново. Параноята, халюцинациите. Гласът й шепнеше тихо. Образът му я преследваше навсякъде. Протягаше ръце към девойката, приканваше я постепенно, ала напразно. Единственото, което й причиняваше бе болка и неприязън. Трябваше да си отиде. Трябваше преди да я е прекрачила границата на пълната лудост.
- Махай се! - крещеше тя. - Не искам да те виждам! Махай се! Ти ми го причини! Не виждаш ли? Убиваш ме! Махай се! - стъклената ваза полетя към потъмнялата стена. Сблъсъкът бе красив, ала и пагубен. Също като живота на детето. След секунда към стената се спусна друг стъклен предмет. Звукът от счупването наподобяваше меланхолична мелодия, заглушаваща риданията на момичето. Нямаше миг почивка. Нямаше спасение, защото нямаше пристан.
Звукът от бързите й стъпки отекна в коридора. Последва скръцването на врата. Беше в стаята си, упорито ровейки из нощното си шкафче. Търсеше нещо важно. Пролича по погледа й. Намери го. Обви пръсти около малкото пластмасово шишенце и стисна здраво. Отново се понесе по тесния тъмен коридор. Огледа се с очи все още препълнени със сълзи. Той бе там. Нямаше да я остави. Никога не я оставяше. Младото девойче побърза да се скрие в банята, въпреки че знаеше, че и там ще бъде обект на тормоз от собствените си мисли.
Спасение? Не.
Водата я обгърна в ледената си прегръдка. Приветстваше я с радост сякаш бе чакала девойката с нетърпение. Приканваше я с нежните си ласки. Сейдж се отпусна назад. Косата й се разстели по повърхността на водата. Светлите й ириси се взираха в празнината. Изведнъж бликна сноп светлина. Озари лицето й, дарявайки я с целувка за сбогом. Накрая, русокосата изчезна. Сбогом, това ли е краят?
"Малката ми, защо го правиш? Защо ми го причиняваш, дете? О, Сейдж, моля те не го прави! Отвори очи, дете. Отвори очи..."
*
1. 2. 3. Събуди се! 1. 2. 3. Моля те...
Пръстите й се обвиха здраво около ръбовете на бялата вана. Влагайки огромна сила в ръцете си, детето рязко се надигна, показвайки пребледнялото си лице на повърхността. Дробовете й жадуваха за кислород, който тя едва успяваше да си набави. Прокашля се няколко пъти в опит да изкара малкото количество вода от дихателните си органи. Бе отворила очи широко, стрелкайки погледа си навсякъде из малката стаичка. Нямаше го. Нито образа, нито гласа му. Нямаше го, ала до кога?
Сейдж присви колене към гърдите си и обви треперещите си ръце около тях. Затвори очи и скри лицето си. Страхуваше се. От него, от себе си, от всичко.
- Не мисля, че мога.
- Опитай!
- Добре, но не ми се сърди, ако не успея. Тя е всичко друго, но не и невинна. Не мога да отрека, че е изключително всеотдаен и лоялен човек, но само с тези, които отвръщат по същия начин. Забиеш ли нож в гърба й, сладките целувки ще се превърнат в ритници, а докосванията в рани. В характера й все още се забелязва детска наивност. Комбинирана с импулсивност, Сейдж наподобява бомба със закъснител. Зад светлите й очи се крие океан от познание, но често девойката оставя чувствата да дърпат юздите. В много отношения методите й могат да бъдат наречени брутални, ала истината е, че под всичките тези насилствени слоеве се крие едно малко момиче, с голямо сърце и щедра душа.
- Лъжеш!
- Напротив. Съвсем скоро сам ще се увериш в думите ми.
***
Светлокосото дете стоеше мирно на столчето, намиращо се в средата на празната стая. Страхът отново я обзе. Сълзи се стичаха по бледите й бузки. Момиченцето затвори очи, спомняйки си за отминалите слънчеви дни, в които безгрижно тичаше из двора без да мисли за утрешния ден.
Зад дървената врата се чуваха гласове - мъжки и женски. С всяка изминала дума тонът им се понижаваше. Очевидно обсъждаха малката или по-точно бъдещето й. След миг дръжката се задвижи. Вратата се отвори, а в стаята влезе един сравнително млад мъж. Приближи се към белокосата и приклекна. Усмихна се нежно и погали мокрото й личице. В ръката си държеше малко плюшено мече с мека и шоколадовокафява козина. Подаде го на детето, след което й подари целувка по челото. Изправи се и с бавни крачки се отправи към изхода, където чакаше жена. Не изглеждаше на повече от двадесет. Стройна, красива, обула черни високи токчета, тя всяваше респект. Мъжът я погледна, но не изрази никакво чувство. Въпреки външния й вид, той просто надделя само с поглед.
- Искам я готова до час. Ще дойда да я взема и се надявам всичко да е така както трябва.
Дамата кимна без да изразява каквато и да е емоция, но в очите й се четеше тъга. Приближи се до момиченцето, хвана ръката й и я поведе на някъде.
След око час, той се върна. Детето бе изкъпано, облечено в бяла рокля, със синя кадифена панделка. Косата и бе добре сресана, вързана с панделка в същият цвят като този на роклята. В ръката си стискаше онова малко мече. Младежът приклекна и отново я погали.
- Отиваме си у дома. - след тези думи, той пое малката и крехка ръка на девойчето в своята и тръгна напред. Преди да напусне обаче се обърна към жената, която с насълзени очи гледаше как отвеждат дъщеря й, за последен път.
- Знаеш, че не ни принадлежи. Създадена е за добра кауза. - думите наподобяваха нож забил се в крехкото сърце на дамата. Тя не посмя да му отвърне.
Мъжът гушна момиченцето и си отиде.
*
"Малка Сейдж, защо плачеш? Няма да те нараня? Спри, моля те! Боли ме, когато си тъжна. Малка Сейдж, обичам те. Не виждаш ли? Ти ми принадлежиш. Още преди да се родиш, ти бе моя."
По синия небосклон бавно крачеха бели кадифени облаци. Движеха се с такова величие. Слънцето едва-едва протягаше първите си лъчи над хоризонта. Бяха някак студени и груби, пригодени единствено за една цел- да нарушат сладкия сън на царските особи. Забелязваше се и лекият сутрешен ветрец, който се заиграваше с клоните на дърветата. Откъсваше слабите и немощни пожълтели листа и ги завърташе в безспирен пирует или нежна валсова стъпка. Сутрешната роса удобно се бе настанила върху крехката зеленина, отразявайки вече увеличилите се на брой слънчеви лъчи. Първата птича песен зазвуча, давайки пълноценно начало на деня. Ала цялата тази така красива атмосфера, лъхаща покой от всички страни, бе в пълна противоположност с душата на госпожица Ловлейс.
Светлокосата девойка стоеше сгушена в ъгъла на малката стая. Бе притиснала крака в гърдите си и скрила лицето си в длани. Случваше се отново. Параноята, халюцинациите. Гласът й шепнеше тихо. Образът му я преследваше навсякъде. Протягаше ръце към девойката, приканваше я постепенно, ала напразно. Единственото, което й причиняваше бе болка и неприязън. Трябваше да си отиде. Трябваше преди да я е прекрачила границата на пълната лудост.
- Махай се! - крещеше тя. - Не искам да те виждам! Махай се! Ти ми го причини! Не виждаш ли? Убиваш ме! Махай се! - стъклената ваза полетя към потъмнялата стена. Сблъсъкът бе красив, ала и пагубен. Също като живота на детето. След секунда към стената се спусна друг стъклен предмет. Звукът от счупването наподобяваше меланхолична мелодия, заглушаваща риданията на момичето. Нямаше миг почивка. Нямаше спасение, защото нямаше пристан.
Звукът от бързите й стъпки отекна в коридора. Последва скръцването на врата. Беше в стаята си, упорито ровейки из нощното си шкафче. Търсеше нещо важно. Пролича по погледа й. Намери го. Обви пръсти около малкото пластмасово шишенце и стисна здраво. Отново се понесе по тесния тъмен коридор. Огледа се с очи все още препълнени със сълзи. Той бе там. Нямаше да я остави. Никога не я оставяше. Младото девойче побърза да се скрие в банята, въпреки че знаеше, че и там ще бъде обект на тормоз от собствените си мисли.
Спасение? Не.
Водата я обгърна в ледената си прегръдка. Приветстваше я с радост сякаш бе чакала девойката с нетърпение. Приканваше я с нежните си ласки. Сейдж се отпусна назад. Косата й се разстели по повърхността на водата. Светлите й ириси се взираха в празнината. Изведнъж бликна сноп светлина. Озари лицето й, дарявайки я с целувка за сбогом. Накрая, русокосата изчезна. Сбогом, това ли е краят?
"Малката ми, защо го правиш? Защо ми го причиняваш, дете? О, Сейдж, моля те не го прави! Отвори очи, дете. Отвори очи..."
*
1. 2. 3. Събуди се! 1. 2. 3. Моля те...
Пръстите й се обвиха здраво около ръбовете на бялата вана. Влагайки огромна сила в ръцете си, детето рязко се надигна, показвайки пребледнялото си лице на повърхността. Дробовете й жадуваха за кислород, който тя едва успяваше да си набави. Прокашля се няколко пъти в опит да изкара малкото количество вода от дихателните си органи. Бе отворила очи широко, стрелкайки погледа си навсякъде из малката стаичка. Нямаше го. Нито образа, нито гласа му. Нямаше го, ала до кога?
Сейдж присви колене към гърдите си и обви треперещите си ръце около тях. Затвори очи и скри лицето си. Страхуваше се. От него, от себе си, от всичко.
Sage;- Student
- Брой мнения : 37
Join date : 06.10.2014
Re: You've got a warm heart, you've got a beautiful brain. But it's disintegrating, from all the medicine.
by Liberté.♥ Пон Окт 06, 2014 7:41 pm
Добре дошла, приятно прекарване във форума! 
Liberté.♥- She’s a human traffic accident, and everyone’s slowing down to look at the wreckage.
- Брой мнения : 162
Join date : 03.10.2014 -
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
» Запазване на лик.
» please, moon, don't forget to fall dawn [[ella and Liberté.♥]]
» family is something precious // Liberté.♥ & Poul Roseeven
» we all are a little broken. - alexander and liberté.♥
» И тъй - накрая всичко си отива, неудържимо като късен вик. Остава само болката красива, след някакъв далече, вечен миг.
» 1 year ago i was too selfless to live. [[ Liberté.♥ & pluma de cristal]]
» Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.
» Търся си...