monsters are real, and ghosts are real too. they live inside us, and sometimes, they win.

Мрак. Тишина. Писък
Отново имах един от онези моменти, в които не знаех къде съм и какво прави. Всички ми казваха, че когато изпадна в такова състояние просто трябва да се сетя, че това не е истина. Че е просто една илюзия плод на болното ми подсъзнание. Звучи толкова просто, но изобщо не беше. Колкото и пъти да казвах "това не е истина", нещата изглеждаха по-лоши. Сега отново си го повтарях. Виждах, как навсякъде около мен мракът става все по-обширен, като гигантска черна дупка, която скоро щеше да ме засмуче. И това не беше всичко, колкото по-мрачно ставаше толкова повече усещах как някой ме наблюдава и се приближава до мен. Можех да го почувствам. Беше толкова реалистично..."повтаряй си, че е лъжа, Али...и ще изчезне", тези думи на доктора ми не спираха да ехтят в главата ми, но колкото и да си ги повтарях, бяха безполезни. Та, аз както си вървях изведнъж бях попаднала в този мрак и тишина. След няколко секунди видях образ на някакво странно създание, което по принцип трябваше да е призрак, но този път беше нещо наистина злокобно и страшно същество, което само повтаряше "не е приятно когато си играят с теб нали, миличка?" и замахна към мен с нещо приличащо на огромен сатър. Аз затворих очи и изпищях. Мислех си, че това е краят и ще бъда нарязана на хиляди парченца, но... нищо. Отворих очи и видях, че създанието го нямаше, а аз бях на около педесетина метра, от мястото, където се намирах преди мракът да ме обхване. Почувствах някакво облекчение, че все още съм напълно здрава и че поне засега този ужас свърши.
Но нямаше смисъл да се задълбочавам върху такива философски разсъждения, важното беше че аз отново си бях в реалността. Моментът ми на радост беше прекъснат от думите "г-це добре ли сте?". Преди малко дори не бях забелязала, че около мен има някой. Може би защото погледът ми търсеше само някой труп или оръжие или нещо подобно. Но, това беше.. не можеше да бъде?! Или можеше. Да не би да бях попаднала от една халюцинация в друга? Но пък откъде съм измислила точно него.
-Ти истински ли си?
Това беше глупав въпрос, но се чувствах някак объркана. След като го видях, вече не бях толкова сигурна дали съм точно там, където трябваше да бъда. Изведнъж бях "ами ако е видял изпълнението ми от преди малко?! и по дяволите попих го дали е истински.. дори и преди да не ме е смятал за откачена, вече го правеше и то с пълно основание". А дори не бях показала на какво съм способна. Не бях направила нито едно от черните магии, които не знаех. Не бях проклела никой. Не бях извикала някой зъл дух, за да се позабавлява с някой човек. Не бях запалила никой. Не си бях играла със съзнанията на хората около мен. Но пък бях в моя странен и ужасен свят преди малко.
-Аз...хм.. съжалявам ако си видял онова преди малко
Изобщо не беше добре да акцентирам върху този момент, тогава защо изобщо го правех?! Така можеше дори и да не беше видял нищо, щеше да ме попита, какво толкова съм правила, че чак трябва да се извинявам за това. Май трябваше скоростно да сменя темата, въпреки че не исках да нарушавам тишината около нас с моите глупости. Беше толкова приятна. Не знаех дали да кажа нещо или просто да си мълча. Май това беше по-добрият вариант, защото от устата ми не излизаше нищо смислено
-Какво ви се е случило? Изглеждате ужасно?
Гласът на непознатият звучеше толкова загрижено, че чак ми се искаше наистина да му разкажа.
-Твърде дълга история
Той се усмихна и само ми направи знак да започна, а аз все едно само това чаках
Усмихнах се на думите му, но знаех, че нямаше никога да ги каже, ако знаеше какво бях направила онази нощ, ако знаеше че подлудих собствената си пияна майка и всичко останало. Сигурно веднага би избягал и би забравил за мен, което щеше да е напълно нормално и разбираемо. Вярно, че имах своите причина за действията си, но все така бяха някак лоши, въпреки че ми харесаха и бих ги повторила отново до последният детайл. Тихичък глас ми нашепна "бягай докато можеш, Али, нещо ми подсказва, че не трябва да стоиш повече... това няма да свърши добре за един от двама ви", но не исках. Нямаше изобщо да го слушам.