sebastian;

sebastian flemming; 19; bradley james; The Avengers

Беше дал обещание пред себе си. Нямаше да си тръгне отново. Нямаше да тръгне, нямаше да строши моста, който ги свързваше. Нямаше да изпепели чувствата, които тя събуждаше у него. Нямаше да изгуби своята Роуз.
Тя беше единствена. През цялото това време беше една единствена. Неговата рана, неговата болка, неговата кралица, неговия свят. Тя го караше да желае да живее в този свят, студен и безчестен, изпълнен с кръв и самота. Тя беше светлата мисъл в мрачната нощ. Тя беше глътката въздух, когато не можеше да диша. Тя беше лекът, когато е смъртно ранен. Тя беше ангелът, обграден от демони. Тя беше всичко.
Понякога ни се иска да имаме способността да се върнем назад, да преобърнем времето и да пренапишем шибаната история. Ще ни се да откъснем някоя страница от старата книга и да я заменим с друга. Но не винаги се получава. Понякога няма втори шанс, няма време да поправиш онова, което си се постарал толкова усърдно да унищожиш, изгубваш причината да се бориш и ставаш слаб, безпомощен. Налага ти се да живееш с грозната грешка от вчера, прдполага се, че ще я преглътнеш и ще я пратиш по дяволите, защото няма начин да поправиш стореното. И идва момент, в който спираш да мислиш за това, за да не боли. Отваряш бутилка алкохол, наливаш в една чаша и пиеш. Глътка след глътка, чаша след чаша, докато не пресушиш и последната капка. Потъваш в забрава. Изключваш реалността и се пренасяш в друг свят, където тя още е твоя. Във времето, когато я държиш отново в ръцете си, когато пръстите галят лицето ти и целуваш устните й. Усещаш аромата й навсякъде по себе си, попил като скъп парфюм. Изживяваш мечтите си, където тя още е с теб и още не си я изгубил. Щастлив си. Ти я обичаш и тя те обича. Всичко е толкова перфектно, че кара една сълза да заблести в очите ти.
Но после изтрезняваш и се връщаш в реалността, която не те устройва. Поглеждаш в страни и виждаш счупената рамка на снимката и хартията, разкъсана на парчета върху масичката. Не помниш нито момента, в който си унищожил спомена, нито момента, в който сърцето ти се е разбило на парчета. И осъзнаваш какъв страхливец си, защото си предпочел да потънеш в самосъжаление вместо да се бориш за своя живот. За нея.
Себастиан никога не се бе боял да се срещне лице в лице със смъртта. Той винаги се забъркваше в неприятности, винаги прекрачваше границите на допустимото, винаги беше на ръба на черната бездна. И се хвърляше в нея без страх, защото знаеше, че там долу неговият спасител го очакваше. Падаше, за да се изправи отново. А точно сега си тръгваше, за да остане.
- Винаги ще ти принадлежа, любов. Завинаги.
Прошепна тихо, прегърна я силно още за миг, спомняйки си какво е усещането любовта на живота ти да е около него и я пусна. Не каза нито дума, просто тръгна. Крачка след крачка, не се обърна, защото прекалено болеше да гледа сълзите в очите й. Прекалено болеше да чува гласа й, прекалено болеше да знае, че трябва първо да я изгуби, за да си я върне.