melissa;

melissa silver; fc: claire holt; age: 18; The Avengers ;

Беше нощ. Щеше да вали. По старите дървени стълби, попити с прах, водещи към познатата тъмна таванска стая се чуваха мързеливите стъпки, които отекваха в тесния коридор и даваха знак, че някой приближаваха. Сивите стени тръпнеха в очакване. Окачената към тавана електрическа крушка се люлееше под въздействието на хладния полъх на вятъра, промъкващ се неканен през отворения прозорец. Пред прага на вратата стоеше тъмен силует, чиято сянка се размазваше при нехармоничните движения на прашната лампата. Пристъпи плахо, вероятно се чудеше дали да влезе или да обърне гръб и да си тръгне. Не беше стъпвала тук от години. Спомените й бяха изписани върху стените.
Спомените. Онези същите, които се натрапваха в съня и те държаха буден през нощта. Чу се тежка въздишка, приличаща на тихо стенание. Сините ириси на момичето бързо се ориентираха из почти празното помещение, спирайки се върху стария статив, върху чиято поставка лежеше стара четка. Посивялото платно бе изгубил невинността си и изглеждаше уморено от чакане да бъде запълнено. Нежните женски пръсти се увиха около четката, стискайки я, сякаш за да отнемат живота й.  И точно в този момент първата капка дъжд се блъсна в мръсното замацано стъкло на прозореца, сякаш в отговор на противоречията, които оставаха скрити в душата й. Тя взе малкото ножче, лежащо измъчено на земята и започна да дялка погрознелите стърчащи дървени късчета. Дори не беше разбрала кога бе порязала и кожата си. Забеляза тънка струйка кръв, последното нещо, за което щеше да се тревожи сега. Остави острия предмет върху поставката и се настани удобно на стария дървен стол с черна тапицерия. Луната срамежливо прокрадваше поглед срещу нея и се отразяваше в очите й. Оскъдната светлина оставяше половината й лице в сянка, но излагаше на показ дългата къдрава коса и розовите плътни устни. Повдигна плахо ръка, а пръстите й като по команда започнаха да управляват четката и да драскат по платното. При всеки по-силен натиск сърцето й се свиваше, а нов спомен нахлуваше в съзнанието й.
Звездите надничаха с възхищение, струпали се около самотната сива луна. Проблясваха огорчено след всеки нов детайл, появил се насреща им. Премигваха с жал, намерили отговора на загадката още преди цялостната картина да беше завършена. Познаваха до болка всяко движение, което допринасяше за създаването й. Вече бяха преминали през това. Многократно. Безличните облаци ги обградиха, скривайки мъката им. Дъждът се сипеше като из ведро, блъскаше яростно по прозореца и тананикаше добре познатата печална песен. Небето плачеше. Сипеше безброй сълзи, за да излее мъката си, която го задушаваше. Картината беше завършена. На прокъсаното в краищата платно лежеше красиво женско лице, усмихващо се с цялото си очарование. Образът плашещо напомняше на художника. Същите кристални ириси, но излъчващи светлина; същата форма на лицето, но попито с радост; същите розови устни, но усмихнати. Същата онази жена, която й бе дала живот, а тя го пропиляваше.
Кръвта й бе оставяла червената си багра, вдъхвайки живот на картината. Изглежда бе порязала някоя вена, но това нямаше значение. Картината беше завършена. Аленият цвят сам бе открил ориентир, бе полепнал по плътните очертания на устните. Замазаната кръв бе дала руменина на бузите и красиви оттенъци на перфектно сплетените коси, падащи по дясното рамо на женското лице. Тъмнокосото момиче се изправи на крака, остави изтерзаната четка на дървената поставка и безмълвно изгаси лампата. Стаята потъна в мрак, заличавайки всяка следа, че някой е стъпвал тук. Чу се силното затръшване на вратата, което огласи целия коридор. Нямаше и помен от нея, а в стаята две сиви очи оставаха празни и изгубени в тъмнината.