"You'll love him to ruins", she said. I wish I loved him enough.

robb stark · by **Mara** Сря Окт 08, 2014 5:33 pm

ONCE YOU LET THE DARKNESS INSIDE,
IT NEVER COMES OUT.

before

- Не знам къде съм.
- Какво виждаш?
- Врата. Пред мен има врата.
- Мини през нея!
Прекрачих бездната, а отвъд ме очакваше непрогледен мрак, който ме завладя и погълна. Дали наистина бях преминала или просто бях пропаднала? Изгубих се в тъмнината, която разяждаше всяко кътче на мозъка ми, като го изпепеляваше с яростната си настоятелност. Гласът притихна, като че ли просто изчезна. Това не е истина, Мара. Но, колкото и да си го повтарях, така и не успях да убедя себе си. Никога не е било. Всичко бе въпрос на възприятие. Продължих да крача напред без посока и без план, водена от отчаянието. Трябваше да се махна оттам. Увеличих скоростта си, затичах се.
Сякаш навлизах все по-надълбоко. Не можех да избягам, бях обградена. Лутах се из подсъзнанието си, търсейки каквото бе останало от здравия ми разум.
Мислите ми представляваха опустошителна вихрушка, която не можех да укротя. Бях тяхна пленница, затворена в себе си. Превземаха ме, копнеейки да им предам контрола върху ума си. Нямах такова намерение. Само че те също не се отказваха лесно. Преследваха ме, а главата ми заплашваше да експлодира. Имах чувството, че черепът ми се пропуква, а в пукнатините се криеха демоните, с които трябваше да се преборя.
Застинах. Студът се разпростря из вените ми, вледени ги. Ледените стружки се плъзнаха в реката от кръв, сливайки се с течността. За разлика от мен, те имаха цел. Евентуално щяха да стигнат крайната си точка и да я пречупят. Тя все още обнадеждаващо туптеше.
Усетих опряното в главата ми оръжие. Чух, когато издаде онзи специфичен звук, характерен за пистолетите при зареждане. Стиснах очи. Не ме беше страх. Вече нищо не ме плашеше.
Напротив, Мара!
- Колко близо до смъртта искаш да се приближиш? – собственият ми тембър прокуди тишината, вземайки мястото й и повтаряйки се като ехо в ума ми.
Но не аз бях изрекла тези думи. Гласът бе някак далечен и непознат, ала аз знаех, че ми принадлежеше.
Събуди се!

now

Аз съм луда.
Студената вода ме докара до състояние на изтръпване – не чувствах нито физически, нито психически. Заобикаляше ме, като че ли бе моето убежище – защитаваше ме от външния вид, от реалността. Криех се под повърхността й, опитвайки се да забравя; да изтрия цялото съдържание на зловещия си ум, в който се бе разразила война, помитаща всичко по пътя си. Копнеех да изпразня съзнанието си, но това никога не ставаше. Така бивах наказвана – преследвана от спомени, изгарящи вътрешностите ми; разяждащи дупка в душата ми. Наслаждавах се на болката и тъгата, защото бях влюбена в тях; интоксикирана с лудост. Това не ме изненадваше. Ние, хората, сме мазохисти. Сладостта на пронизващата болка бе нашият наркотик. Счупените стъклени парчета на сърцето ми порязваха съществуването ми, ала аз продължавах да не мога да си го представя без всичките тези емоции, желаещи разруха. Вече нямаше какво да съсипят, защото единственото, което зееше у мен, бе празнотата.
Душата ми бе почерняла и изгнила, разпокъсана и разпаднала, разядена от живеещите в мен демони, хранещи се с непрекъснатата и ужасяваща чиста болка. Бяха алчни и непреклонни, жадуваха за все повече и повече. Не се примиряваха само с една малка доза, търсеха още една и после следващата. Нямаше да се изморят и откажат, докато не изцедяха всяка капка тъга от мен. Бях изгубила всичко докрай.
Всеки има своята точка на пречупване, а моята бе отдавна достигната. Представлявах красиви руини, пленяващи с хаоса си, на момиче, което някога бях. Не исках нищо повече от това да си я върна.
Започвах да се давя. Въздухът ми свършваше, изнизваше се бързо от дробовете ми. Въпреки скоростта си бе наистина мъчително. Стиснах двете страни на ваната с ръцете си, кокалчетата ми побеляха. Исках да отворя уста, да погълна водата и да се отърва от натиска й. Не можех, инстинктът ми за самосъхранение бе по-силен от волята ми. Главата ми щеше да експлодира, ала болката, осигурена ми от липсата на кислород, заличаваше истинската – онази, от която така се стремях да избягам.
Рязко се надигнах и вдишах; изпълних дробовете си до краен предел. Отворих широко очи, но парещите сълзи, заплашващи да издадат нестабилността ми, ме накараха отново да ги затворя в опита си да ги прогоня. Сега те се сливаха с водата, течаща от косата ми. Солта премина през устните ми, но бе отмита от другия вид малки капчици. Дрехите ми бяха подгизнали, напомняха ми, че бях измъкната от прелестната илюзия, която си бях създала. Красивата фантазия бе посрещнала своето унищожение.
Всичко се завърна в ума ми със сгромолясваща сила. Ако не бях седнала, сигурно щеше да ме помете с настойчивостта си. Приличаше на ураган, помете ме във вихрушката си от спомени и емоции, напомняйки ми колко слаба и крехка бях. Безпомощността ми ме задушаваше.
С мъка си спомних обещанията на Джулиън да ме поправи. Но сега него го нямаше заради мен. Нямаше го, а аз бях най-счупена.
С треперещи пръсти посегнах за кутийката с малки бели хапчета, които щяха да прояснят ума ми. Щяха да ми помогнат, защото бях луда; а лудостта се третираше с медикаменти – ~~отрова, която щеше да заличи истината и смекчи наказанието, причинено от липсата на истинска лудост~~.
~~Суровата реалност е, че не съм луда.~~

name: mara martell | 17 | just a student, who is mad enough to see ghosts |
fc: barbara palvin

by **pluma de cristal** Сря Окт 08, 2014 5:48 pm

Добре дошла!

"You'll love him to ruins", she said. I wish I loved him enough.

"You'll love him to ruins", she said. I wish I loved him enough.

Re: "You'll love him to ruins", she said. I wish I loved him enough.