like real people do...

В деня на раждането му, хищна птица бе кацнала на прозореца, сякаш за да наблюдава мъченията на клетата му майка.
Беше октомрвийски следобед, от ония, сивите, в които всеки се съмнява в правотата на своето съществуване. А Фредерик бе белязан с тази дилема от мига, в който бе видял белия свят.

„ Трябваше да го абортираш..“ - коронната реплика на Доктора от мига, в който малкото бяло вързопче се гушеше в гърдите на пребледнялата родилка. Тези думи щяха да следват Фредерик чак до перона на гарата в Леон. Щеше да ги помни и тълкува отново и отново – за всеки един от пътите, в който ги бе чул изречени.

Щом краката му, обути в чисто нови мокасини, докоснаха френската земя, младият Вулф знаеше, че животът му ще придобие коренно различни, и някак по-изяшни очертания, които се бяха въплатили в образа на една едва излязла от пубертета девойка, с карамелена рокля от тафта и тънки, бледни устни, скрити зад пожълтяло дантелено ветрило с перли, по които ясно се виждаха пръски кръв от туберколозна кашлица.
Госпожица Ферре. Или просто Одри.
Одри живееше в малко, наследствено имение в полите на Леон – там, където хоризонтът чезнеше, мъглите бяха меки и потайни, а човешки крак рядко дръзваше да обезпокои. Беше потомствена аристократка – бездетна вдовица, покрусена от смъртта почти толкова, колкото едно десетгодишно момче, за което историята бе предвидила много велики неща.
Федерик притежаваше гъвкъв и остър ум, пригоден за всякакви точни науки. Справяше се еднакво добре с математиката и физиката, но димящите колбички с химични смеси бяха пленили сърцето му.
На шестнайстият си рожден ден Фредерик получи доста необичаен подарък от също толкова нечакан гост – съдбата. Лаконичната телеграма оповестяваше постно за смъртта на майка му, като същевременно го поздравяваше за празника. Първоначално помисли, че е зле скроена шега от някой хулиган от Момчешката гимназия, защото за шестте години тук, почти всеки обитател на градчето бе поне мъничко запознат с миналото на младият Вулф – той бе новата мистична придобивка по тия места. Злите езици го обвиняваха в безброй грехове, дори такива, непосилни за малко момче. Някои дори разказваха за скандална връзка между него и госпочица Одри Ферре. Явно и тук не бе неговото място.
В навечерието на празника, с малкото спестени пари, Фредерик се запъти безмълвно и пешком към централна гара.

Билет за Барселона.
Четири дни път.
Малка неприветлива квартира в предградията.

Още три слепи години в лутане.

Музиката задушаваше сетивата му. Беше станал роб на ритъма, който пулсираше по всичките му нерви сега. Топлината на толкова много тела го караше да се чувства тежко и еуфорично.
Усети върху ръката си хладно докосване.
Беше като ощипване от рак, като ухапване от комар.
Беше любов.
Любов давеща се безскупулно и предателски в две очи от кехлибар и сладка, пърхаща усмивка. Допря до тези устни малката розова таблетка, а те попитаха.
- ¿Que es eso?* - с отявлен твърд акцент
- Pluma de cristal... Es mi huida personal de este mundo...*

Бел. ред.
- Какво е това?
- Стъклено перо... Личното ми бягство от този свят...