Мостът на забравата

Днес бе, ако може да се каже, тежък ден за Пол. Всеки ги има тези дни. Все пак и Роузивън бе човек като всички, дори да се държеше сякаш за нищо не му пукаше или пък понякога да беше по-груб от обикновено, но все пак човек. След като бе свършил с часовете си за деня, мъжът бе решил да се види сестра си, която бе в интерната, защото родителите им бяха прекалено заети, за да се грижат за нея. Но срещата им не протече много хубаво, понеже рядко излизаха на главата двамата, винаги ще има нещо, за което ще се скарат. И днес бе така и точно случилото се бе породило неприятни чувства в мъжа и целият му ден стана скапан. За да се разведри и да успее да прочисти умът си Роузивън бе излязъл на кратка разходка, която страна дълга. Незнайно как бе стигнал чак до гората и крачеше из нея гледащ земята. Това разбира се често се случваше, да е потънал в мисли, защото ако не правеше това преподаваше, ако не преподаваше купонясваше някъде и се напиваше, като след това не помнеше какви ги бе вършил. Е, днес размишляваше. Винаги се е опитвал да разбере сестра си, но самият той често се държеше не като по-голям брат, а като някой незаинтересован познат с нея и това пораждаше кавгите им. Изпитваше може би малка вина, че днес успя още повече да накара милата си сестричка да се отдалечи от него. Семейството и приятелите за него бяха всичко, но той често ги вземаше като придобивки в живота си, което го нараняваше отвътре малко по малко.
Пол вече се намираше на моста в гората. Спря се по средата и се надвеси напред. Видя отражението си във водната повърхност. Виждаше мъж, който външно изглеждаше зрял, умен, вземащ всички решения с много размисли, но всъщност той се разкъсваше от вътре заради грешките, които правеше всеки ден. Имаше много неща да променя в себе си, но и така не го правеше. Вината го разяждаше постоянно, но той не си помръдваше и пръста, за да се избави от нея и да се почувства наистина на мястото си. Мъжът въздъхна тежко, почти болезнено. Можеше да оправи живота си, когато си поиска, но имаше нещо, което му пречеше. Страхуваше се, че ако покаже малко повече състрадателност и покаже, че му пукаше, дори прекалено много за нещата, хората ще спрат да му говорят или най-малкото ще го помислят за слаб. А Пол не желаеше да бъде слаб и за това показваше най-лошото от себе си, за да изглежда по застрашителен към околните.
Едно листо падна във водата и вълните размазаха образа му. Неясен, също като самият Пол, сега бе отражението му в повърхността на водата. Сякаш природата му се подиграваше, защото тъкмо трептенето на водата спря и отново падна листо, което на ново раздвижи течността и отражението се изкриви за пореден път. Всичко показваше на Пол, че държанието му бе лошо, че така не се постъпва, както той се правеше, че нищо не го интересува.
Усамотението му бе достатъчно, самосъжалението също, за това Роузивън се изправи от положението, което бе заел и се отърси от размислите си, в които бе потънал. Сега отново приемаше обикновеното си изражение и вероятно и досадният характер също се бе завърнал. Тъкмо бе се обърнал и направил няколко крачки по моста, когато съзря, че в краят срещу него имаше някого. Този човек бе непознат за Пол и за това той реши, че ще го подмине. Нямаше нужда да провежда разговор с непознат.

Изпод вежди следеше стрелката на секундарника. Минаваше без петнайсет. Срещата бе уговорена за и половина. Хвърли отново един небрежен поглед на окръжаващата го действителност, която неумело играеше ролята си на спокоен, пенсионерски парк, където можеш да издъхнеш съвсем спокойно. Беше идеалното място.
Напомни си, че повече никога нямаше да се довери на пуерториканци. Бяха мръсни, смугли и вонящи копелета, които нямаха никакво усещане за такт и подход за бизнес. А Фредерик се имаше за почтен бизнесмен - ходеше винаги стъкнат в прилежно изгладен костюм, никога не си позволяваше безвкусния навик да закъснява и имаше семейство.
Именно семейството беше това, заради което сега киснеше тук и подло цъкаше с език в такт с часовника си. Беше причината, поради която държеше във вътрешния джоб на сакото си половин килограм стока. Защото наближаваше средата на месеца, а лекарствата на съпругът му струваха достолепна пачка банкноти, която в момента нямаше.
Видя на хоризонта нещо безформено. Силует.
Приближвайки се в него различи безпогрешно осанката на дребен мошеник - почти гола глава, развлечени цивилни дрехи, мътен и изгубен поглед. Беше прекалено бял, за да е пуерториканец, но реши, че вероятно кучите синове нямаше така лесно да му се доверят, изпращайки му свой човек още на първа среща.
Приближи ловко и плахо младия мъж, който изглеждаше по-дезориентиран от всеки друг престъпник - явно още от рано бе надрусан. Винаги му изпращаха подобни отрепки, а Фредерик бе безумно обиден от липсата на клиентско доверие с всеки изминал път. Просто искаше да прави не до там почтен бизнес по класическия начин - с пури, рулетка, жени с нисък морал и високи токчета и отлежал скоч в нечия изба, а не насред нещо, което имаше статута на бъдещо гробище.
- Eres tarde, tio... *- рече той лежерно, доближавайки се почти фатално до младия мъж.

Бел. ав. - исп. - Закъсняваш, пич..

Непознатият изведнъж се доближи и заговори Роузивън. Мъжът го изгледа накриво. Никак не му се занимаваше и то с някой, когото не познаваше. Бе готов да го скастри сурово, както той си знаеше и да му обърне гръб и да си тръгне, защото наистина се опитваше да се промени и да промени начина си на живот от скоро, но все още продължаваше да изпитва затруднения с овладяването на характера си. Пол обърна погледа си към мъжа седящ срещу него на около метър и нещо разстояние. Огледа го обстойно. Изглеждаше добре облечен и определено може би леко изнервен.
Роузивън, както винаги реши да отвърне на човека и то по начина, по който той си говореше и бе свикнал да използва. Ако този господин го бе заговорил на публично място, Пол би го извинил и би го подминал съвсем спокойно, за да не си създава проблеми, но тъй като се намираха в някаква си част на гората, която кой знае колко бе забутана, мъжа реши да не се хаби и да не се прави на такъв какъвто не е.
- Извинявай, пич... но не те познавам и изобщо не ми говори, че съм закъснял, защото дори и да те познавах и да трябваше да се срещнем, нямаше да съм закъснял. Така че, би ли се изместил, защото си ми точно на пътя, а имам работа да върша и стоенето тук само ми губи времето. - очевидната фалшива и иронична усмивка се появи на лицето на Пол, който бе в очакване на реакцията на непознатият мъж, който или щеше да се мръдне или Роузивън щеше да изблъска и да си тръгне от тук.
Наистина денят му не можеше да стане по-объркан от колкото вече бе заради малкият спор със сестра му. Пол не желаеше да се забърква в нещо, не желаеше да изкарва лошата си страна на яве. От толкова време се опитваше да я подтиска и да бъде по-добър човек и брат, наистина се опитваше и то заради сестра си, защото едва ли си имаше някой друг в момента, за който да го бе грижа поне малко.
- Е, мърдаш ли или аз да те изместя? - търпението му нещо бързо се изчерпваше, когато не бе в добро настроение, както сега.

п.п: извинявай за забавянето, нямах много муза, а и време тея дни ;д